|
 |
Спомени от юли 2003 в Среден Пирин |
 |
пътепис от Пътеписи
публикувано от: nikolay, Николай дата: 2005-06-17 10:30:10 показвания: 3081 |
|
 |
 |
Николай И. Даутов
Като да не повярва човек, този път закъснението, с което тръгнахме беше само 15-на минутки. В 7:20 ч. вече се бяхме стоварили на Папазчаир (Попови ливади) готови за бой. Таzz напълни някаква вода с дъх на бензин или нещо такова и запъплихме нагоре по пътя за вр. Ореляк. Toя път пробвахме по-бавно темпо с по-малко почивки, което се оказа добър вариант за да спазим планираното време в участъка по пътеката между върховете Баба и Чала. Особено дюшеш му дойде на Йори, който беше с две раници. В 9:00 ч. бяхме вече на Добро поле, а в 10:20 се пъхнахме в гората при вр. Сеното тъкмо когато слънцето почна да пържи. |
Гледката към Ореляк оттук е впечатляваща. Напомня малко на зъберите на Северен Пирин.
В 10:30 атакувахме провизиите на първата изпречила ни се билна полянка (Мравчена поляна), като гледахме да бъдем максимално далече от купчинките и най-вече от гадинките живеещи в тях – дали справедливо името и. По-нататък след блаженото папане се сблъскахме с някои непредвидени ситуации. Снегът през зимата беше натръшкал сума клони и дървета, които е доста неприятно да прескачаш. Абе, между Мравчена и Чемерикова (Чюмурук) поляна го обърнахме на кенгура. На Чемерикова поляна видяхме сърна или нещо такова – не се видя добре, защото тичаше е скачаше като че ли сме дошли с ножове, чифтета и други подобни хладни оръдия на труда и пушкала. Живинката направи една чупка в буката и пропадна Тилилейския лес. Между другото гледката от тази поляна към Северен Пирин е много добра, само дето вр. Мурата пречи на част от пейзажа.
Докато зяпахме като мулета вкусен фураж изгубихме пътеката, щот’ няа сме ний ко не се позагубим в гората и се щурахме като крастави низ поляната да я търсим. Докато Speedy вървеше по краищата да огледа от къде ще изскочи пътечката, останалите хукнаха през гората явно решили че рано или късно ще се озоват на пътека или последваха по миризмата на сърнето. Може и пак да им се беше прияло, когато са смотрили тичащите шишчета и пържоли. Speedy бързо намери пътеката, но останалите продължиха в гората макар и без мачете и резачка. Както и да е работата по единението на групата трая не повече от 5 минути и се изрази в характерното за туристите неистово кряскане, от което сигурен съм сите вампири и влъхви пребиваващи из района са се изпарили яко дим.
На следващата поляна носеща странното име Аскерски колиби видяхме заветния стълб No 42, на който едва висеше половин табелка на която пишеше “алина” – става дума за х. Малина. Пуснахме ренгена и съгледахме синята маркировка долу в ляво и зацепихме натам, защото вече билото ни омръзна а и сме минавали оттам.
Надолу беше обърнато на сечище, като дори на едно дърво с маркировка беше дало фира. Последва ново загубване и излязохме на коларския път за Малина. |
 |
Поглед към западната стена на вр. Ореляк |
|
| По пътя нищо интересно изключая няолко хубави гледки към първенеца на Среден Пирин, чиято западна стена гордо се издигаше над долината на най-дългата река в Пирин - Пиринска Бистрица. В 14:15 ч. стигнахме самата хижа. Оказа се, че зимата са откраднали 1,5 км. кабел и няма ток. Иначе хижаря е много свестен тип и разбран човек, който потвърди добрите ни впечатления от предното ни идване преди 2 години. Все пак гледахме телевизия на един портативен телевизор който добри люде домъкнаха подир няколко часа.
Хижа Малина може да се каже, че е в добро състояние. През юли ще има пак ток и спокойно ще може да зяпа телевизия, нужниците в сравнение с други хижи са супер и най-важното, хората са разбрани.
На другия ден почна едно ставане от 6:00 ч., което продължи един час и към то 7:15 бяхме готови за бой. Чудехме се дали на идем през Тодорова поляна към Корница или към с.Пирин и от там за Папазчаир и в крайна сметка се спряхме на втория вариант. По пряката пътечка, която ни каза хижаря се спуснахме за 15-20 мин. до местн. Лъките, от където продължихме по асфалта до с. Пирин. Вначалото пейзажа е красив, но постепенно долината на рекара се разширява и следите от човешката дейност ставаха все повече.
|
Единствено красив малък водопад на един от притоците на Пиринска Бистрица разведри монотонното трамбоване. Стигнахме в селото за по-малко от 3 ч., като се има в предвид, че пътьом спряхме и заредихме стабилно стомашно-чревния тракт. Вкарахме по бира в кръчмето или там както се нарича, която бързо бързо излезе през кожата докато стигнем разклона, където се продължава за Гоце Делчев и Катунци – кой на където му е кеф.
Ние хванахме към Гоце Делчев за да затворим кръга упорито избягвайки стопа, но дето викат коментаторите, когато българските отбори губят мач – “умората си каза думата”. Полежахме 40 мин. под мижавата сянка на еднa “Robinia pseudoacacia” и продължихме вече без слънце, което беше много хубаво, но и бързичко дойде дъждът. От охлаждане преминахме на спарване в дъждобран! Аз лично се чувствах като марулка в парник. Чак когато взе да вали порой се усетиха признаци на охлаждане. Валя докато стигнахме лобното място на Яне Сандански. Тук този, който си носеше други обувки се преобу, а другите нали се сещате? Още 8 км. гвац гвац, шляп шляп, брих ких!!!
На Папазчаир умората наистина си каза думата след 35 км-то ходене само този ден, 8-ми юлий лето 2003-то. Трябваше да се вземат мерки за прихващане на някакво возило посока Неврокоп. Е, не клечихме дълго на шосето.
На Speedy му е много приятно когато успее да стопира още първата кола – в случая микробус! След 10-на минути лаф с шофьора, който най-човешки и загрижено ни обясни колко сме ненормални да мааме пешачката 30-40 км се стоварихме в Гоце Делчев. |
публикувано от: Николай дата: 2005-06-17 10:30:10
|
|